Помниш ли море, щурци, светулки
и мрак, говорещ с твоя глас,
и една самотна стара люлка,
а в нея – двама ти и аз?
Помниш ли как пееше потайно
с гласа на щастието ти?
Вярвахме, ще ни люлей безкрайно
онази люлка – любовта.
Двама с теб и трима с нея,
четирима със оня свод
вярвахме, ще ни люлее
тази люлка цял живот.
Още люлката така любима
си стои, но сам-сама.
Колко празни люлки има
по голямата земя!
Кой раздуха всичките светулки
и кой щурците разпиля?
И животът в тази празна люлка
кой тъй жестоко залюля?
Нищо, нищо. Нека се люлее
съвсем сама до оня час,
в който пак ще седнат двама в нея,
а може би пак ти и аз.
Двама с теб и трима с нея,
четирима със оня свод
вярвахме, ще ни люлее
тази люлка цял живот.
Още люлката така любима
си стои, но сам-сама.
Колко празни люлки има
по голямата земя!
